Нов трилър от Джо Спейн
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПОСЛЕДНАТА ИЗЧЕЗНАЛА
от Джо Спейн
Обем: 400 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN 978–954–26–2272–7
Превод: Дори Габровска
Очаквайте „ Последната изчезнала “ на 7 ноември!
За книгата
Малък град в Лапландия. Замръзнало езеро. И нова жертва. Градчето Копе в Лапландия е като сцена от зимна приказка, която притегля туристите като магнит. Когато обаче под замръзналата повърхнина на езерото е открит трупът на младата англичанка Вики, репутацията на курорта е заложена на карта.
Алекс Евънс отпътува за Лапландия, с цел да прибере тялото на сестра си и да разбере какво е довело до гибелта ѝ. Той идва в първокласния зимен комплекс, където Вики е работила като гид, и се среща с полицейската служителка Агата, която управлява следствието. Тя е млада, неопитна и съчетава виновната си работа с грижата за трите си деца, които отглежда сама. Тъй като още две дами са изчезнали безследно през последните години, Агата е уверена, че зад гибелта на Вики се крие повече от привидното и част от жителите на Копе към този момент са измежду обвинените. Освен това младата жена, която е оставила обръщение на брат си, преди да почине, може да е следващата жертва на сериен палач.
Алекс и Агата се впускат в следствие, което може да им коства живота. Защото в това идилично градче гибелта дебне на всяка крачка…
За авторката
Джо Спейн e сценаристка на телевизионни излъчвания и сериали (включително и по личните си книги) и авторка на бестселърови независими съспенс романи и една престъпна поредност. Завършва колежа „ Тринити “ в Дъблин и реализира триумф още с дебютния си разказ, който попада в топ 10 на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.
Джо живее в Дъблин със брачна половинка си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако изобщо има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред обичаните ѝ създатели са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, до момента в който тича в гората, само че признава, че най-голямото ентусиазъм идва от брачна половинка ѝ, който е неразделно до нея и ѝ оказва помощ, като ѝ прави чай, предлага хрумвания и даже поправя печатните ѝ неточности.
Откъс
Копе, Финландия
1 ноември 2019
Изгаряща мъка.
Не може да мисли. Не може да реагира.
Ледената вода сковава мускулите ѝ.
Отчаяно желае просто всичко да свърши.
Никой не може да издържи това и да оживее.
Точно когато ѝ се коства, че ще почине от болежка, нажежените игли се отдръпват, сменени от дълбока болежка, до момента в който клетките ѝ пробват да се нагодят към шокиращо ниската температура.
Повърхността. Трябва да излезе на повърхността. Тази мисъл измества всичко.
Инстинктът за оцеляване се пробужда, надвива над страха, отрицанието, неразбирането.
Рита с крайници, размахва ръце, търси дупката, през която пропадна, мястото, където ледът се пропука.
Нагоре, нагоре, подава глава над водата и съумява да си поеме мирис.
Внезапната доза О2 провокира детонация от адреналин и тя към този момент знае какво би трябвало да направи.
Първо. Да се пребори с влудяващото туптене, което може да я принуди още веднъж да потъне.
Второ. Да се измъкне от водата и да изпълзи върху леда.
Трето. Да стигне до твърда земя.
Извадила е шанс – осъзнава неясно. Някои хора пропадат и по този начин и не съумяват да се измъкнат на повърхността. Последното, което виждат, е непробиваемата стена от лед и прозиращата светлина от другата страна. Тя е подготвена да се оправя в такива обстановки. Тя най-малко има късмет.
Ръката ѝ извън я придържа към повърхността като котва.
Вижда една фигура, спомня си кой е това. Вика за помощ. Поне си мисли, че вика. Устата ѝ се отваря, само че не е сигурна дали от нея излизат някакви звуци. А желае да каже толкоз доста.
Това е неточност. Няма значение. Няма да кажа на никого.
Фигурата просто я гледа. Не се пробва да помогне. Просто се отдалечава.
Жената в езерото вижда алените петна върху белия сняг, затрупал леда. Заради него се озова в най-опасната част от езерото с най-тънкия лед, до момента в който тичаше да се избави. Толкова удивително красиво е това алено върху бяло, че съвсем не помни, че това са пръски от нейната лична кръв. Че криволичещата диря, която води до дупката в леда, е от кървящата ѝ рана.
Ръката ѝ се пресяга и изплъзва, пресяга и изплъзва, само че не открива нищо. Опитва да изпищи. Не съумява. Натрапчивото туптене в главата и прорязващата болежка от ледената вода са я лишили от гласа ѝ.
Пък и кой би я чул?
Сама е, в клопката на леденото езеро. На километри има единствено брези и горски животни, безкрайна празна белота.
Тя не е съвършена. Правила е нелепости през живота си. Неща, за които съжалява.
Но не заслужава това.
Не го е очаквала.
Има толкоз доста хора, с които би желала да си поговори най-малко още един път. Толкова хора, които обича, хора, на които не го е казвала от много време.
Още си мисли, че ще се оправи. Това не може да ѝ се случи. Не и на човек на нейната възраст. Не може просто да почине. Някой ще я откри и избави.
Тялото ѝ стартира да се вцепенява. Мислите ѝ блуждаят. Ръката, която обезверено търси да се хване за нещо, се отпуска неподвижно.
Последното, което вижда, преди ледената вода да я погълне, е, че още веднъж стартира да вали сняг.
Толкова е красиво, че дъхът ѝ секва.
Пухкави снежинки падат върху лицето ѝ. Сипят се, сипят се.
Сипят се.
– Вики – споделя той след автоматизираното известие. – Трябва да се прибереш вкъщи. Мама е получила сърдечен удар. Трябва да си дойдеш допустимо най-бързо.
Поколебава се.
– Това е новият ми номер.
Моля те, не ме карай да съжаля, че съм ти го дал – мисли си.
п редставя
ПОСЛЕДНАТА ИЗЧЕЗНАЛА
от Джо Спейн
Обем: 400 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN 978–954–26–2272–7
Превод: Дори Габровска
Очаквайте „ Последната изчезнала “ на 7 ноември!
За книгата
Малък град в Лапландия. Замръзнало езеро. И нова жертва. Градчето Копе в Лапландия е като сцена от зимна приказка, която притегля туристите като магнит. Когато обаче под замръзналата повърхнина на езерото е открит трупът на младата англичанка Вики, репутацията на курорта е заложена на карта.
Алекс Евънс отпътува за Лапландия, с цел да прибере тялото на сестра си и да разбере какво е довело до гибелта ѝ. Той идва в първокласния зимен комплекс, където Вики е работила като гид, и се среща с полицейската служителка Агата, която управлява следствието. Тя е млада, неопитна и съчетава виновната си работа с грижата за трите си деца, които отглежда сама. Тъй като още две дами са изчезнали безследно през последните години, Агата е уверена, че зад гибелта на Вики се крие повече от привидното и част от жителите на Копе към този момент са измежду обвинените. Освен това младата жена, която е оставила обръщение на брат си, преди да почине, може да е следващата жертва на сериен палач.
Алекс и Агата се впускат в следствие, което може да им коства живота. Защото в това идилично градче гибелта дебне на всяка крачка…
За авторката
Джо Спейн e сценаристка на телевизионни излъчвания и сериали (включително и по личните си книги) и авторка на бестселърови независими съспенс романи и една престъпна поредност. Завършва колежа „ Тринити “ в Дъблин и реализира триумф още с дебютния си разказ, който попада в топ 10 на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.
Джо живее в Дъблин със брачна половинка си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако изобщо има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред обичаните ѝ създатели са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, до момента в който тича в гората, само че признава, че най-голямото ентусиазъм идва от брачна половинка ѝ, който е неразделно до нея и ѝ оказва помощ, като ѝ прави чай, предлага хрумвания и даже поправя печатните ѝ неточности.
Откъс
Копе, Финландия
1 ноември 2019
Изгаряща мъка.
Не може да мисли. Не може да реагира.
Ледената вода сковава мускулите ѝ.
Отчаяно желае просто всичко да свърши.
Никой не може да издържи това и да оживее.
Точно когато ѝ се коства, че ще почине от болежка, нажежените игли се отдръпват, сменени от дълбока болежка, до момента в който клетките ѝ пробват да се нагодят към шокиращо ниската температура.
Повърхността. Трябва да излезе на повърхността. Тази мисъл измества всичко.
Инстинктът за оцеляване се пробужда, надвива над страха, отрицанието, неразбирането.
Рита с крайници, размахва ръце, търси дупката, през която пропадна, мястото, където ледът се пропука.
Нагоре, нагоре, подава глава над водата и съумява да си поеме мирис.
Внезапната доза О2 провокира детонация от адреналин и тя към този момент знае какво би трябвало да направи.
Първо. Да се пребори с влудяващото туптене, което може да я принуди още веднъж да потъне.
Второ. Да се измъкне от водата и да изпълзи върху леда.
Трето. Да стигне до твърда земя.
Извадила е шанс – осъзнава неясно. Някои хора пропадат и по този начин и не съумяват да се измъкнат на повърхността. Последното, което виждат, е непробиваемата стена от лед и прозиращата светлина от другата страна. Тя е подготвена да се оправя в такива обстановки. Тя най-малко има късмет.
Ръката ѝ извън я придържа към повърхността като котва.
Вижда една фигура, спомня си кой е това. Вика за помощ. Поне си мисли, че вика. Устата ѝ се отваря, само че не е сигурна дали от нея излизат някакви звуци. А желае да каже толкоз доста.
Това е неточност. Няма значение. Няма да кажа на никого.
Фигурата просто я гледа. Не се пробва да помогне. Просто се отдалечава.
Жената в езерото вижда алените петна върху белия сняг, затрупал леда. Заради него се озова в най-опасната част от езерото с най-тънкия лед, до момента в който тичаше да се избави. Толкова удивително красиво е това алено върху бяло, че съвсем не помни, че това са пръски от нейната лична кръв. Че криволичещата диря, която води до дупката в леда, е от кървящата ѝ рана.
Ръката ѝ се пресяга и изплъзва, пресяга и изплъзва, само че не открива нищо. Опитва да изпищи. Не съумява. Натрапчивото туптене в главата и прорязващата болежка от ледената вода са я лишили от гласа ѝ.
Пък и кой би я чул?
Сама е, в клопката на леденото езеро. На километри има единствено брези и горски животни, безкрайна празна белота.
Тя не е съвършена. Правила е нелепости през живота си. Неща, за които съжалява.
Но не заслужава това.
Не го е очаквала.
Има толкоз доста хора, с които би желала да си поговори най-малко още един път. Толкова хора, които обича, хора, на които не го е казвала от много време.
Още си мисли, че ще се оправи. Това не може да ѝ се случи. Не и на човек на нейната възраст. Не може просто да почине. Някой ще я откри и избави.
Тялото ѝ стартира да се вцепенява. Мислите ѝ блуждаят. Ръката, която обезверено търси да се хване за нещо, се отпуска неподвижно.
Последното, което вижда, преди ледената вода да я погълне, е, че още веднъж стартира да вали сняг.
Толкова е красиво, че дъхът ѝ секва.
Пухкави снежинки падат върху лицето ѝ. Сипят се, сипят се.
Сипят се.
– Вики – споделя той след автоматизираното известие. – Трябва да се прибереш вкъщи. Мама е получила сърдечен удар. Трябва да си дойдеш допустимо най-бързо.
Поколебава се.
– Това е новият ми номер.
Моля те, не ме карай да съжаля, че съм ти го дал – мисли си.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ